Вторият вселенски събор в Константинопол (381 г.) – утвърждаването на учението за Светия Дух

История на християнството • Вселенски събори • IV век

Вторият вселенски събор, проведен през 381 г. в Константинопол, е едно от най-важните събития в историята на ранното християнство. На него е потвърдена Никейската вяра от 325 г., утвърдено е учението за божествеността на Светия Дух и е приета формулировката на символа на вярата, която днес се използва в православното богослужение.

Съборът се провежда по времето на император Теодосий I Велики и има съществено значение за развитието на християнското учение за Светата Троица.

1. Исторически контекст – Църквата след Първия вселенски събор

Първият вселенски събор в Никея през 325 г. осъжда арианството и утвърждава, че Иисус Христос е „единосъщен на Отца“. Това решение обаче не прекратява богословските спорове.

През следващите десетилетия различни богословски течения продължават да оспорват или да тълкуват по различен начин Никейското изповедание.

Особено остър става спорът за Светия Дух. Някои богослови, известни като духоборци или пневматомахи, отричат пълната божественост на Светия Дух и не Го признават за равен по божествено достойнство на Отца и Сина.

Този спор поставя пред Църквата фундаментален въпрос: как трябва да бъде изповядван Светият Дух в рамките на учението за единия Бог в три Лица?

През IV век редица църковни отци защитават божествеността на Светия Дух. Сред тях особено място заемат Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски, които допринасят за богословското изясняване на учението за Светата Троица.

2. Свикване на Втория вселенски събор

През 379 г. император Теодосий I става владетел на Източната Римска империя. Той подкрепя Никейската вяра и предприема действия за укрепване на църковното единство.

През 380 г. с императорския едикт Cunctos populos Теодосий I обявява никейската форма на християнството за религиозна норма в империята, като същевременно налага ограничения върху други религиозни течения.

През 381 г. императорът свиква събор в Константинопол, на който участват около 150 епископи, предимно от източните части на империята.

Съборът е известен като Втори вселенски събор, макар че първоначално представлява предимно източноцърковно събрание. Неговото вселенско значение се утвърждава постепенно чрез приемането на решенията му от по-късната църковна традиция и от следващите вселенски събори.

3. Основни участници в събора

Сред значимите личности, свързани със събора, са:

• Император Теодосий I Велики – владетелят, който свиква събора и подкрепя Никейската вяра.
• Григорий Богослов – богослов и епископ на Константинопол, който за кратко председателства събранието.
• Нектарий Константинополски – избран за епископ на Константинопол след оттеглянето на Григорий Богослов.
• Мелетий Антиохийски – епископ, който играе важна роля в началото на събора и в църковните отношения на Изтока.
• Кирил Йерусалимски – епископ, свързан с утвърждаването на Никейската вяра и катехизическото богословие.

Григорий Богослов е една от най-значимите богословски фигури на IV век. Неговите слова за Светата Троица оказват голямо влияние върху формулирането и защитата на православното учение.

4. Богословският спор за Светия Дух

Главният догматически въпрос пред събора е мястото на Светия Дух в Светата Троица.

В християнското богословие Бог се изповядва като един по същност и троичен по Лица: Отец, Син и Свети Дух.

Някои богослови обаче приемат, че Светият Дух не притежава пълната божественост на Отца и Сина. Те Го разглеждат като подчинена сила или същество, което не може да бъде поставено на едно равнище с Бога.

Защитниците на Никейската вяра отхвърлят подобно разбиране.

Особено важен принос има Василий Велики, който в съчинението си „За Светия Дух“ разглежда богословските основания за прославянето на Светия Дух заедно с Отца и Сина.

Григорий Богослов също защитава божествеността на Светия Дух, като подчертава, че Светият Дух е Бог и участва в божествената природа.

Съборът утвърждава православното изповядване на Светия Дух като Господ и Животворящ, Който изхожда от Отца и заедно с Отца и Сина получава поклонение и слава.

Това решение има фундаментално значение за окончателното оформяне на тринитарното богословие.

5. Никео-цариградският символ на вярата

Един от най-важните резултати от Втория вселенски събор е символът на вярата, известен като Никео-цариградски символ.

Той развива и допълва изповеданието, прието на Първия вселенски събор в Никея през 325 г.

В него по-подробно се изразява вярата в Светия Дух, в Църквата, в кръщението, във възкресението на мъртвите и във вечния живот.

Особено важно е следното изповедание:

„И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.“

Този текст утвърждава божествеността на Светия Дух и Неговото равенство по божествено достойнство с Отца и Сина.

Символът на вярата завършва с изповядването на едната, света, съборна и апостолска Църква, едното кръщение за опрощаване на греховете, възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век.

Важно историческо уточнение е, че запазените свидетелства за събора не съдържат пълен протокол на обсъжданията, който да доказва по съвременен документален стандарт точния ход на съставянето и приемането на всяка част от символа. Текстът е засвидетелстван в по-късни съборни документи, особено в актовете на Халкидонския събор от 451 г.

6. Седемте канона на Втория вселенски събор

Съборът е свързан със седем канона, макар че в историческите изследвания има дискусии за произхода и датировката на някои от тях.

Основните теми са:

Канон 1 – потвърждаване на Никейската вяра

Съборът постановява, че вярата на 318-те отци, събрали се в Никея, трябва да остане непокътната. Осъждат се различни богословски течения, противоречащи на това изповедание.

Канон 2 – църковни граници и юрисдикции

Епископите не трябва да се намесват в делата на църкви извън собствените си области. Канонът урежда административното разграничение между църковните региони и потвърждава установените права на големите църковни центрове.

Канон 3 – почетното място на Константинопол

Константинополският епископ получава почетно място след Римския епископ, защото Константинопол е Новият Рим.

Този канон има голямо историческо значение за развитието на църковното устройство и за по-късните отношения между Рим и Константинопол.

Канон 4 – случаят с Максим Киника

Съборът отхвърля претенциите на Максим Киника за епископ на Константинопол и обявява извършените от него ръкоположения за недействителни.

Канон 5 – приемане на изповеданието на западните епископи

Този канон се отнася до признаването на изповеданието на западните епископи относно единството на Божеството на Отца, Сина и Светия Дух.

Канон 6 – ред за разглеждане на обвинения срещу епископи

Канонът определя процедурни правила за подаването и разглеждането на обвинения срещу епископи и разграничаването на допустими от недопустими обвинения.

Канон 7 – приемане на някои групи в църковно общение

Този канон урежда начина, по който определени групи, отделили се от църковното единство, могат да бъдат приемани обратно в Църквата.

Каноните свидетелстват за стремежа на събора да укрепи не само догматическото единство, но и реда в църковния живот.

7. Константинопол и развитието на църковното устройство

Третият канон на събора има особено значение за историята на Константинополската църква.

Признаването на почетното място на Константинопол след Рим е свързано с политическото и административното значение на града като столица на Източната Римска империя.

По-късно Халкидонският събор през 451 г. разширява правата на Константинополския престол чрез своя 28-и канон.

Тези решения стават част от дългото историческо развитие на отношенията между големите църковни центрове.

Трябва да се има предвид, че почетното място и административните права са предмет на различни исторически и богословски тълкувания в източната и западната църковна традиция.

8. Значението на Втория вселенски събор за православното богословие

Вторият вселенски събор има особено значение за окончателното формулиране на православното учение за Светата Троица.

Неговото значение може да се обобщи в няколко основни направления.

Утвърждаване на божествеността на Светия Дух

Съборът изповядва Светия Дух като Господ и Животворящ, Който получава поклонение и слава заедно с Отца и Сина.

Потвърждаване на Никейската вяра

Съборът утвърждава решенията на Първия вселенски събор и отхвърля ученията, които противоречат на Никейското изповедание.

Формулиране на Никео-цариградския символ

Символът на вярата става едно от най-важните общи изповедания на християнските църкви и продължава да се използва в православното богослужение.

Развитие на църковното устройство

Съборът постановява правила за юрисдикцията на епископите и за почетното място на Константинопол.

Влияние върху по-късните вселенски събори

Решенията на събора се превръщат в основа за последващите богословски дискусии и съборни определения, особено във връзка с учението за Светата Троица.

9. Тържеството на православната вяра

Днес православните християни изповядват Никео-цариградския символ на вярата по време на Божествената литургия.

Това изповедание свързва съвременната Църква с богословската традиция на ранното християнство и със съборното наследство на IV век.

Всяка негова част изразява основни положения на християнската вяра: единия Бог, божествеността на Христос, божествеността на Светия Дух, едната Църква и надеждата за възкресението и вечния живот.

В този смисъл Вторият вселенски събор не е само историческо събитие, а важен етап от оформянето на изповеданието, което продължава да бъде част от живота на православните християни.

10. Заключение

Вторият вселенски събор в Константинопол през 381 г. заема централно място в историята на християнското богословие.

Той потвърждава Никейската вяра, утвърждава божествеността на Светия Дух и е свързан с формулирането на Никео-цариградския символ на вярата.

Съборът има значение и за развитието на църковното устройство, особено чрез признаването на почетното място на Константинополския епископ.

Неговото наследство продължава да живее в православното богослужение, в богословската традиция и в общото християнско изповедание за Светата Троица.

Първични източници и исторически издания

За по-задълбочено проучване на Втория вселенски събор могат да се използват следните първични документи и исторически издания. Те са на английски език и предоставят достъп до съборни текстове, исторически бележки и академични коментари.

1. Пълният текст на съборните материали в Nicene and Post-Nicene Fathers, том XIV

The First Council of Constantinople (381) – Christian Classics Ethereal Library

Това е част от историческото издание The Seven Ecumenical Councils, редактирано от Henry R. Percival в сборника Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, Volume XIV.

Включва:

• Историческо въведение.
• Никео-цариградския символ на вярата.
• Допълнителни символи, свързани с Епифаний Кипърски.
• Исторически бележки за добавката „и от Сина“ (Filioque).
• Свидетелства за изгубеното догматическо послание на събора.
• Синодалното писмо до император Теодосий.
• Каноните с бележки и обяснения.
• Синодалното писмо на събора в Константинопол от 382 г.

2. Първичните документи и каноните на събора – New Advent

First Council of Constantinople (381) – New Advent

Тази страница съдържа:

• Символа на вярата.
• Синодалното писмо до император Теодосий.
• Каноните на събора.
• Допълнителни исторически пояснения.

Това е удобен източник за пряко запознаване с английския превод на основните съборни документи.

3. Дигитализирано издание на съборните документи в PDF

The Second Ecumenical Council – PDF, Nicene and Post-Nicene Fathers, Volume XIV

Пълно дигитализирано издание на съответната част от сборника. Подходящо за изтегляне и подробно проучване.

4. Седемте канона с оригинален гръцки текст и английски превод

Canons of the Council of Constantinople (381) – Early Church Texts

Източникът представя гръцкия текст на каноните, английски превод и латински версии, с исторически бележки.

5. Никео-цариградският символ на вярата – исторически текст и свидетелства

Council of Constantinople, 381 – The Sources of Catholic Dogma

Тук са представени текстът на символа и исторически варианти, които помагат да се проследи неговото предаване в различните църковни традиции.

6. Исторически обзор и библиография

The First Council of Constantinople – EarlyChurch.org.uk

Подбрани исторически изследвания, включително:

• J. N. D. Kelly, Early Christian Creeds.
• William Bright, Notes on the Canons of the First Four General Councils.
• Philip Schaff, The Creeds of Christendom.
• Thomas F. Torrance, The Incarnation: Ecumenical Studies in the Niceno-Constantinopolitan Creed A.D. 381.

Използвани основни исторически издания: Henry R. Percival (ed.), The Seven Ecumenical Councils, Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, Volume XIV; William Bright, Notes on the Canons of the First Four General Councils; J. N. D. Kelly, Early Christian Creeds.

Бележка: Статията е съвременен историко-богословски обзор. Преводът на цитирания текст от символа на вярата е на български по английския превод в посочените издания. Не се представя като официален превод на съборните актове.

За историческата точност е важно да се отбележи, че съборът от 381 г. е свързан с Никео-цариградския символ, но точният процес на съставянето му и първоначалното му приемане остават предмет на исторически изследвания. Също така третият канон е важен за по-късното развитие на църковното първенство на Константинопол.

Christian Classics Ethereal Library

Посочените връзки към Nicene and Post-Nicene Fathers, New Advent и Early Church Texts предоставят достъп до съборните текстове и историческите бележки, подходящи за читатели, които желаят да проверят първоизточниците.