Седмият вселенски събор (787 г.) – утвърждаването на почитането на светите икони

Седмият вселенски събор, известен още като Втори Никейски събор, е едно от най-значимите събития в историята на християнството. Проведен през 787 г. в Никея, той утвърждава църковното учение за почитането на светите икони и отхвърля иконоборството.

1. Исторически контекст

През VIII век християнският свят е разтърсен от сериозен богословски и църковен конфликт, известен като иконоборство. Спорът се отнася до допустимостта на създаването и почитането на изображения на Иисус Христос, Божията Майка, ангелите и светиите.

Иконоборците смятат, че изобразяването и почитането на свещени образи противоречи на Божиите заповеди и може да доведе до идолопоклонство. Защитниците на иконите, от своя страна, подчертават разликата между поклонението, което принадлежи единствено на Бога, и почитта към образите, която се отнася към изобразените личности.

През 754 г. император Константин V свиква събор в Хиерия край Константинопол. Този събор осъжда почитането на иконите и обявява иконоборческите възгледи за църковно учение.

Противопоставянето между иконоборци и защитници на иконите води до преследвания, разрушаване на изображения и манастири, както и до сериозни разногласия в Църквата.

2. Свикване на Седмия вселенски събор

След смъртта на император Лъв IV през 780 г. управлението на Византийската империя преминава в ръцете на императрица Ирина като регент на малолетния Константин VI.

Ирина подкрепя възстановяването на почитането на иконите. Заедно с патриарх Тарасий тя предприема действия за свикване на нов вселенски събор, който да разгледа богословския спор и да възстанови църковното единство.

Първоначалният опит за провеждане на събора в Константинопол през 786 г. е осуетен от войници, подкрепящи иконоборството.

През 787 г. съборът е свикан отново, този път в Никея, във Витиния, в църквата „Света София“.

В събора участват епископи и представители на различни църковни области, включително представители на Римския престол и източните патриаршии.

3. Основните въпроси, разгледани от събора

Главният въпрос е дали почитането на светите икони е съвместимо с християнската вяра и Свещеното Писание.

Съборът разглежда свидетелства от Библията, писанията на светите отци и решенията на предишните вселенски събори.

Особено важно място заема учението за Въплъщението на Божието Слово.

Защитниците на иконите изтъкват, че щом Синът Божи действително е станал човек и е приел видима човешка природа, Неговото изобразяване е свидетелство за реалността на Въплъщението.

Ако се отрича възможността Христос да бъде изобразяван в човешкия Си образ, възниква богословският въпрос дали се признава пълноценно Неговото действително въчовечаване.

Съборът също така прави ясно разграничение между две понятия:

• Почитателно поклонение (proskynesis): почит, която може да се отдава на свещените изображения и която се отнася към изобразените личности.
• Богопоклонение (latreia): поклонение в пълния смисъл на богослужебна преданост, което принадлежи единствено на Бога.

Това разграничение е основополагащо за окончателното съборно определение.

4. Догматическото определение на Седмия вселенски събор

На последното догматическо разглеждане съборът утвърждава учението за светите икони.

Вероопределението постановява, че светите изображения могат да бъдат поставяни в църквите, върху свещени предмети и одежди, в домовете и край пътищата.

Иконите могат да изобразяват Господ Иисус Христос, Пресвета Богородица, светите ангели и всички светии.

Съборът постановява:

„Защото честта, отдавана на образа, преминава към първообраза; и който се покланя на иконата, се покланя на личността, изобразена на нея.“

Този принцип изразява същността на православното разбиране за иконата. Иконата не се възприема като самостоятелно божество или предмет, притежаващ божествена природа, а като свещен образ, който насочва вярващия към изобразената личност.

Съборът разрешава пред иконите да се извършват почтителни поклони, да се палят светилници и да се принася тамян, като подчертава, че това не е богопоклонението, дължимо единствено на Бога.

5. Защо Въплъщението е в основата на иконопочитанието?

Един от най-важните богословски аргументи на защитниците на иконите е реалността на Въплъщението.

В Стария Завет Бог се разкрива на човека по различни начини, но Неговата божествена същност не може да бъде обхваната или изобразена.

В Новия Завет Божието Слово става човек. Иисус Христос живее сред хората, има истинско човешко тяло, видим образ и реална човешка природа.

Следователно Неговото изобразяване не означава, че човешкото изкуство може да обхване или представи божествената природа. То свидетелства за историческото събитие на Въплъщението.

В тази перспектива иконата има не само художествено, но и богословско значение.

Тя напомня на вярващите за Христос и за спасителните събития, описани в Евангелието. Изображенията на светиите също напомнят за хората, чийто живот е бил посветен на Бога.

6. Решенията на събора

Освен догматическото определение Седмият вселенски събор приема и 22 канона, които уреждат различни въпроси от църковния живот.

Сред тях се разглеждат:

• Задължението на епископите да познават Свещеното Писание и църковните канони.
• Изборът и назначаването на духовници.
• Забраната за симония и злоупотреба с църковната власт.
• Провеждането на поместни събори.
• Почитането на светите мощи.
• Опазването на църковните имоти и манастирския живот.
• Съхраняването на църковните предания.

Така съборът не се ограничава само до въпроса за иконите, а разглежда и по-широки проблеми, свързани с църковния ред и духовния живот.

7. Значение на Седмия вселенски събор за Православната църква

Седмият вселенски събор заема особено място в православното богословие. Неговото решение утвърждава богословската основа на иконопочитанието и определя отношението между образа и изобразената личност.

Иконата се възприема като свидетелство за Въплъщението, средство за възпоменание и израз на почит към Христос и светиите.

Съборното учение оказва дълбоко влияние върху православната иконография, църковната архитектура, богослужението и духовния живот.

Възстановяването на иконопочитанието във Византия окончателно се утвърждава през 843 г., когато при императрица Теодора и патриарх Методий се отбелязва Тържеството на Православието.

Това събитие се чества и до днес в първата неделя на Великия пост.

8. Заключение

Седмият вселенски събор от 787 г. представлява повратен момент в историята на християнското богословие.

Неговото догматическо определение утвърждава разграничението между почитта към светите икони и богопоклонението, което принадлежи само на Бога.

Чрез това решение Църквата формулира богословска защита на иконите, основана върху учението за Въплъщението и върху преданието на светите отци.

Иконата остава не просто художествено изображение, а видим израз на християнската вяра и свидетелство за присъствието на спасителната история в живота на Църквата.

---

Първичен исторически източник

Издание: Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, Volume XIV: The Seven Ecumenical Councils.

Документ: The Second Council of Nice, A.D. 787.

Дигитален архив: Fordham University, Internet History Sourcebooks Project.

Прочетете пълния текст на Седмия вселенски събор на английски език

Бележка за превода: Цитираните в статията пасажи са преведени на български от английския текст на посоченото издание. Те не представляват официален български църковен превод.