Петият вселенски събор в Константинопол (553 г.): спорът за „Трите глави“, богословското наследство на Халкидон и политиката на император Юстиниан I

Резюме: Петият вселенски събор, известен като Втория събор в Константинопол, се провежда през 553 г. по време на управлението на император Юстиниан I. Неговата основна цел е да разреши продължаващите христологични спорове след Халкидонския събор от 451 г., особено конфликта около т.нар. „Три глави“ — богословските съчинения на Теодор Мопсуестийски, някои произведения на Теодорит Кирски и писмото на Ива Едески до персийския епископ Марий. Съборът осъжда тези текстове и свързаните с тях богословски позиции, като заявява, че решенията му не отменят авторитета на Халкидон. Особено място заемат отношенията между императорската власт, източните епископи и папа Вигилий, който първоначално се противопоставя на осъждането на „Трите глави“, но впоследствие приема решенията на събора. Статията разглежда историческия контекст, богословските аргументи, хода на събора и неговото значение за развитието на христологията и отношенията между Изтока и Запада.

Ключови думи: Петият вселенски събор, Втори събор в Константинопол, 553 г., Юстиниан I, Трите глави, Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски, Ива Едески, папа Вигилий, христология, раннохристиянска история.

1. Исторически контекст

Петият вселенски събор се провежда в Константинопол между 5 май и 2 юни 553 г., по времето на император Юстиниан I (527–565). Той е свикан в период, когато христологичните разногласия, останали след Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.), продължават да предизвикват сериозни конфликти в християнската общност на Източната Римска империя.

Халкидонският събор формулира учението, че Иисус Христос е един и същ Син, съвършен Бог и съвършен човек, съществуващ в две природи — божествена и човешка, без смесване, изменение, разделяне или разлъчване. Макар тази формулировка да е приета от значителна част от Църквата, тя не е възприета еднакво от всички християнски общности в Египет, Сирия и други източни области.

Особено напрегнати остават отношенията между привържениците на Халкидон и общностите, които изразяват христологията си чрез богословския език на Кирил Александрийски. В тези общности съществуват опасения, че някои халкидонски формулировки могат да бъдат интерпретирани по начин, който разделя Христос на два субекта.

Император Юстиниан I разглежда религиозното единство като важен фактор за стабилността на империята. Неговата църковна политика е насочена към преодоляване на богословските разделения, но същевременно се характеризира с активно участие на императорската власт в църковните въпроси.

В този контекст възниква спорът за „Трите глави“, който се превръща в централна тема на събора от 553 г.

2. Богословски и исторически предпоставки на спора за „Трите глави“

Изразът „Трите глави“ (Tria Kephalaia) обозначава три обекта на богословско осъждане:

• Съчиненията на Теодор Мопсуестийски и свързаните с него богословски възгледи.
• Някои съчинения на Теодорит Кирски, насочени срещу Кирил Александрийски и неговите Дванадесет анатематизми.
• Писмото на Ива Едески до Марий Персийски, съдържащо критики към Кирил и защита на определени богословски позиции, свързвани с антиохийската традиция.

Тези три обекта не са идентични по характер. Първият се отнася до личността и богословското наследство на Теодор Мопсуестийски, вторият — до конкретни текстове на Теодорит, а третият — до едно писмо, чийто автор и съдържание вече са били предмет на църковни спорове.

2.1. Теодор Мопсуестийски

Теодор Мопсуестийски (ок. 350–428) е виден представител на Антиохийската богословска традиция. Той е известен със своите библейски тълкувания и с вниманието, което отделя на човешката природа на Христос.

В богословските му съчинения се срещат формулировки, които по-късно са възприети като проблематични от защитниците на Халкидонското вероопределение. Особено спорен е начинът, по който Теодор описва единството между божественото Слово и човека Христос.

Неговите противници смятат, че някои от изразите му могат да доведат до представата за две отделни личности или субекти. Защитниците му, от своя страна, подчертават, че неговата цел е да защити реалността на Христовото човечество и действителността на спасителното дело.

Теодор умира преди възникването на основните конфликти около Несторий и Халкидон. Въпреки това неговите трудове стават част от по-късните спорове за приемствеността между антиохийското богословие и учението на Църквата.

2.2. Теодорит Кирски

Теодорит Кирски (ок. 393–ок. 458) е епископ, богослов и тълкувател на Свещеното Писание. Той е активен участник в христологичните конфликти през първата половина на V век и е известен със своята критика към определени формулировки на Кирил Александрийски.

По време на Ефеския събор от 431 г. Теодорит заема позиция, противопоставяща се на Кирил, но по-късно приема решенията на Халкидонския събор. На него той е възстановен в църковното общение след отхвърляне на Несторий и потвърждаване на православната вяра.

Спорът през 553 г. не се отнася до цялото му богословско наследство, а конкретно до определени негови произведения, насочени срещу Кирил и неговите анатематизми. Въпросът е дали тези текстове могат да бъдат съвместими с христологичното учение, прието в Халкидон.

2.3. Писмото на Ива Едески до Марий Персийски

Ива Едески е епископ на Едеса през V век. Писмото му до Марий Персийски съдържа критика към Кирил Александрийски и изразява възгледи, свързани с антиохийската богословска традиция.

Писмото е особено чувствително, защото поставя въпроси за отношението към Несторий и за оценката на Кирил. В него се съдържат изрази, които съборните участници през 553 г. смятат за несъвместими с православната христология.

Ива е възстановен в църковното си положение на Халкидонския събор. Поради това осъждането на писмото му през 553 г. поражда въпроса дали подобно решение не поставя под съмнение решенията на Халкидон.

Този проблем е сред най-важните за богословската и църковнополитическата сложност на Петия вселенски събор.

3. Император Юстиниан I и подготовката на събора

Юстиниан I заема особено място в историята на византийската държава и Църквата през VI век. Управлението му се характеризира с мащабни законодателни, административни, военни и строителни инициативи, но също така и с активна религиозна политика.

Императорът смята, че богословските разделения отслабват единството на християнската империя. Поради това той се стреми да намери формулировки, които да запазят халкидонската вяра и същевременно да намалят противопоставянето с нехалкидонските християни.

През 543–544 г. Юстиниан предприема действия срещу учения, които смята за свързани с несторианството. В този контекст е издадено императорско осъждане на „Трите глави“. Реакциите в западните църковни области обаче са отрицателни. Част от западните епископи възприемат това действие като заплаха за авторитета на Халкидонския събор, който е възстановил Теодорит и Ива в църковното общение.

През 548 г. папа Вигилий издава документ, известен като Judicatum, с който осъжда „Трите глави“, но едновременно защитава авторитета на Халкидон. Това решение предизвиква силно недоволство сред западните епископи, особено в Северна Африка.

Впоследствие Вигилий променя позицията си и се противопоставя на осъждането в предложената от императора форма. Спорът се превръща в конфликт между папската власт, императорската политика и различните църковни традиции.

Юстиниан решава да свика събор в Константинопол. Папа Вигилий предлага събранието да се проведе в Италия или Сицилия, за да се осигури по-широко западно участие. Императорът не приема това предложение и съборът е открит в Константинопол на 5 май 553 г. без личното присъствие на папата.

4. Провеждане на Петия вселенски събор

Съборът започва заседанията си на 5 май 553 г. в Константинопол. Председателства патриарх Евтихий Константинополски, а сред участниците са представители на основните източни патриаршии. Присъстват приблизително 150–165 епископи, като точните числа се различават в историческите сведения и зависят от начина на преброяване на подписалите актовете.

Западното участие е ограничено. Папа Вигилий не присъства, въпреки че се намира в Константинопол. Отсъствието му е един от основните спорни моменти около събора.

В рамките на осем заседания епископите разглеждат императорските писма, предходните решения, богословските текстове и позициите на различните църковни представители. Основният въпрос е дали осъждането на „Трите глави“ може да бъде извършено, без да се подкопае авторитетът на Халкидонския събор.

4.1. Отношенията с папа Вигилий

Отношенията между Юстиниан и Вигилий са сред най-сложните аспекти на събора. Папата първоначално отказва да подкрепи императорското осъждане на „Трите глави“ в предложената форма. Той се опасява, че подобна стъпка може да изглежда като отхвърляне на решенията от 451 г.

В същото време Вигилий е подложен на значителен политически натиск. Престоят му в Константинопол е белязан от конфликти с императорската власт и от сериозно напрежение с източните епископи.

По време на събора той не участва в заседанията и издава собствен документ, известен като Constitutum, в който излага позицията си по спорните богословски въпроси. Съборът продължава работата си и приема решенията си без неговото лично съгласие в този момент.

След приключването на събора Вигилий постепенно променя позицията си. През 554 г. той потвърждава решенията, свързани с осъждането на „Трите глави“. Това развитие показва сложната връзка между църковния авторитет, богословските аргументи и политическата власт през VI век.

5. Основни решения на събора

Основният резултат от събора е осъждането на „Трите глави“ и потвърждаването на халкидонската христология в интерпретация, която подчертава единството на Христос.

Съборът постановява, че богословските позиции, които разделят Христос на два субекта или поставят под съмнение единството на въплътения Син Божи, са несъвместими с православната вяра.

5.1. Осъждане на Теодор Мопсуестийски

Съборът осъжда личността и богословското наследство на Теодор Мопсуестийски. Това решение е особено значимо, защото Теодор е починал повече от век преди събора и не е бил осъден лично от Халкидонския събор.

Съборните отци разглеждат негови текстове и изрази, които според тях противоречат на учението за единството на Христос. Те отхвърлят положения, които според тях водят до разделяне на божественото Слово и човека Иисус.

Осъждането на Теодор показва, че съборът оценява не само формалните решения на предходните събори, но и богословските произведения, които оказват влияние върху по-късни спорове.

5.2. Осъждане на определени съчинения на Теодорит Кирски

Съборът осъжда конкретни произведения на Теодорит, насочени срещу Кирил Александрийски и неговите Дванадесет анатематизми.

Решението не представлява общо отхвърляне на цялото богословско наследство на Теодорит. То се отнася до текстове, които съборните участници смятат за несъвместими с учението за единството на Христос.

Това разграничение е важно за правилното разбиране на съборните решения. Теодорит вече е приет в църковно общение на Халкидон след осъждането на Несторий и изповядването на православната вяра. През 553 г. предмет на осъждане са определени негови писания и позиции, а не просто фактът, че е бил представител на Антиохийската школа.

5.3. Осъждане на писмото на Ива Едески

Съборът осъжда и писмото на Ива Едески до Марий Персийски. В него се съдържат изрази, които съборните отци интерпретират като защита на богословски позиции, несъвместими с единството на Христос и с осъждането на Несторий.

Въпросът е деликатен, защото Ива е бил възстановен от Халкидонския събор. Петият вселенски събор обаче се стреми да разграничи възстановяването на епископа от оценката на конкретно писмо, чието съдържание според него е проблематично.

По този начин съборът заявява, че осъждането на определен текст не означава автоматично отхвърляне на всички решения на предходния събор.

5.4. Потвърждаване на халкидонската вяра

Съборът изрично подчертава, че не отменя Халкидонското вероопределение. Напротив, неговата цел е да го защити от интерпретации, които според съборните отци могат да доведат до несторианско разделяне на Христос.

В този смисъл решенията от 553 г. могат да бъдат разглеждани като опит за богословско тълкуване и защита на Халкидон, а не като създаване на нова христологична система.

Това обаче не премахва историческите противоречия. В западните църковни области осъждането на „Трите глави“ продължава да предизвиква възражения, тъй като се възприема от някои като заплаха за решенията от 451 г.

6. Четиринадесетте анатематизми и богословското съдържание на решенията

Важна част от съборните документи са четиринадесетте анатематизми, насочени срещу богословски положения, които съборът смята за несъвместими с православното учение.

Те разглеждат основни въпроси на христологията и Троичното богословие, като подчертават:

• Вечността и божественото достойнство на Сина Божи.
• Единството на въплътения Логос.
• Реалността на човешката природа на Христос.
• Единството на личността на Христос при запазване на различието между природите.
• Неприемливостта на учения, които разделят Христос на два отделни субекта.

В тези формулировки се вижда стремежът на съборните отци да изразят халкидонската христология в съответствие с богословския език на Кирил Александрийски. Особено значение има убеждението, че страданията и човешките действия на Христос принадлежат на един и същ въплътен Син Божи, а не на отделен човешки субект, съществуващ независимо от Логоса.

Следователно съборът не се ограничава до осъждане на отделни исторически личности и документи. Той формулира и богословски принципи, чрез които определя границите на допустимото тълкуване на христологичното учение.

7. Въпросът за оригенизма

Наред със спора за „Трите глави“ в историческите изследвания се обсъжда и въпросът за осъждането на Ориген и някои положения, свързвани с неговото богословие.

Ориген (ок. 185–253/254) е един от най-влиятелните християнски мислители от ранния период. Неговите библейски тълкувания, философски съчинения и богословски идеи оказват значително въздействие върху последващата християнска мисъл.

През VI век определени оригенистични възгледи предизвикват спорове сред монашеските общности в Палестина. В центъра на дискусиите са въпроси за предсъществуването на душите, природата на духовните същества, възстановяването на всички разумни същества и крайната съдба на творението.

Юстиниан предприема действия срещу оригенистични положения още преди събора от 553 г. В този контекст се появяват анатематизми, свързани с осъждането на определени оригенистични идеи.

Въпросът дали самият Петият вселенски събор е приел отделно и формално осъждане на Ориген остава предмет на научна дискусия. Някои документи, свързани с антиоригенистичните осъждания, се предават заедно с материалите от събора, но историческата връзка между тях и официалните заседания не е напълно изяснена.

Поради това е необходимо да се прави разграничение между безспорното осъждане на „Трите глави“ в съборните актове и по-сложния въпрос за формалния статут на антиоригенистичните анатематизми.

8. Последици от събора за отношенията между Изтока и Запада

Решенията на Петия вселенски събор имат значителни последици за църковните отношения в Римската империя.

В Източните патриаршии съборът е приет като потвърждение на православната христология и като осъждане на богословски позиции, които според участниците застрашават единството на Христос.

В западните области обаче приемането е по-бавно и съпроводено с напрежение. Част от епископите смятат, че осъждането на „Трите глави“ може да постави под съмнение авторитета на Халкидон и да наруши църковното единство.

Особено сериозен конфликт възниква в Северна Италия и Северна Африка. В някои западни църковни общности се оформя съпротива срещу решенията на Юстиниан и срещу позицията на папа Вигилий. Разногласията водят до продължителни църковни разриви, които в отделни области се преодоляват едва след десетилетия.

Този процес показва, че съборните решения не се приемат автоматично и едновременно от всички християнски общности. Тяхното възприемане зависи от богословски аргументи, местни църковни традиции, политически отношения и различни представи за авторитета на Римската катедра и вселенските събори.

В исторически план Петият вселенски събор допринася за развитието на христологичната традиция, но същевременно разкрива трудностите при постигането на общо църковно съгласие в условията на различни богословски и институционални интереси.

9. Значение на Петия вселенски събор за развитието на христологията

Значението на Втория събор в Константинопол се състои преди всичко в опита му да уточни и защити христологичното учение, формулирано в Халкидон през 451 г.

9.1. Подчертаване на единството на Христос

Съборът поставя особен акцент върху единството на личността на Христос. Той отхвърля богословски изрази, които според неговата оценка биха могли да доведат до представата за две отделни личности или действащи субекти във въплъщението.

Това е съществено за разбирането на спасението. В християнското богословие не човек, отделен от Бога Слово, извършва спасителното дело, а самият въплътен Син Божи приема човешката природа и чрез нея преминава през страданието и смъртта.

9.2. Приемственост с Кирил Александрийски

В решенията на събора ясно се откроява стремежът към приемственост с богословието на Кирил Александрийски.

Кирил подчертава, че Христос е един и същ Син Божи, който действително се въплъщава. Петият вселенски събор използва този богословски акцент, за да тълкува Халкидонското вероопределение и да отхвърли интерпретации, които според съборните отци отслабват личното единство на Христос.

Така съборът допринася за развитието на христологичния език, който по-късно ще бъде използван и в дискусиите, довели до Третия събор в Константинопол през 680–681 г.

9.3. Връзка между богословие и църковна власт

Петият вселенски събор е важен и като исторически пример за взаимодействието между императорската власт и църковните институции.

Юстиниан активно участва в подготовката на събора и в определянето на богословския дневен ред. Това поставя въпроса за границите на императорската намеса в църковните дела и за отношенията между светската власт и епископския авторитет.

Случаят с папа Вигилий показва, че тези отношения не са еднозначни. Въпреки значителното политическо влияние на императора, папската позиция и реакциите на западните епископи остават фактори, които оказват влияние върху по-нататъшното приемане на съборните решения.

10. Заключение

Петият вселенски събор в Константинопол през 553 г. представлява ключов етап в развитието на христологичното богословие и в историята на отношенията между Източната и Западната църква.

Неговата основна задача е да разреши спора за „Трите глави“, като осъди определени богословски текстове и позиции, смятани за несъвместими с учението за единството на Христос. Съборът потвърждава авторитета на Халкидонското вероопределение и се стреми да го интерпретира в съответствие с богословието на Кирил Александрийски.

Историческото значение на събора обаче надхвърля непосредствените му догматически решения. Конфликтът между Юстиниан I и папа Вигилий, ограниченото западно участие и продължителните спорове около приемането на решенията показват колко сложни са били отношенията между богословие, църковна власт и имперска политика през VI век.

Петият вселенски събор остава важен за разбирането на начина, по който раннохристиянската Църква формулира своето учение чрез съборни решения, богословски дискусии и тълкуване на предходната традиция. Той е също така свидетелство за трудностите при постигането на единство в една многообразна християнска общност.

Библиография и основни източници

Първични източници

1. The Second Council of Constantinople (553). Acts, Sentence and Capitula of the Council. Internet Medieval Sourcebook, Fordham University. Fifth Ecumenical Council: Constantinople II, 553 — Fordham University

2. Percival, H. R. (ed.). The Seven Ecumenical Councils. Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, Vol. XIV. Second Council of Constantinople — CCEL

3. Price, Richard (trans.). The Acts of the Council of Constantinople of 553: With Related Texts on the Three Chapters Controversy. Liverpool University Press, 2009. The Acts of the Council of Constantinople of 553 — JSTOR

Академични изследвания

4. Price, Richard; Whitby, Mary (eds.). Chalcedon in Context: Church Councils 400–700. Liverpool University Press, 2009. Особено глава: Richard Price, “The Second Council of Constantinople (553) and the Malleable Past”, pp. 117–132. Chalcedon in Context — Oxford Academic

5. Grillmeier, Aloys. Christ in Christian Tradition. Volume 2: From the Council of Chalcedon (451) to Gregory the Great (590–604). Part 2: The Church of Constantinople in the Sixth Century. London: Mowbray, 1995.

6. Meyendorff, John. Christ in Eastern Christian Thought. Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1975.

7. Kelly, J. N. D. Early Christian Doctrines. 5th revised edition. London: A&C Black, 1977.

8. Konstantinovsky, Julia. “Council of Constantinople II (553).” В: John Anthony McGuckin (ed.), The Encyclopedia of Eastern Orthodox Christianity. Wiley-Blackwell, 2011.

Бележка за научната точност: Страницата на Fordham University предоставя достъпен превод на съборни документи и исторически коментар, но се основава на по-старото издание на H. R. Percival. За задълбочено академично изследване е препоръчително да се използва двутомното издание на Richard Price от 2009 г., което включва съборните заседания, свързаните документи и подробен исторически анализ. Особено важно е да се разграничават решенията за „Трите глави“ от спорния въпрос за формалното осъждане на Ориген на самия събор.