Шестият вселенски събор в Константинопол (680–681 г.): осъждането на монотелитството и утвърждаването на двете воли и двете действия в Иисус Христос

Научно-историческа статия за публикуване в WordPress

Резюме: Шестият вселенски събор, известен като Третия събор в Константинопол, се провежда в периода 680–681 г. по времето на византийския император Константин IV Погонат. Основната му задача е да разреши продължителния христологичен спор за волята и действието на Иисус Христос, известен като монотелитския спор. Съборът отхвърля монотелитството и моноенергизма, като утвърждава, че Христос притежава две естествени воли и две естествени действия — божествена и човешка, които действат в съвършено съгласие в единната Му личност. Решението е тясно свързано с богословското наследство на Максим Изповедник, папа Мартин I, патриарх Софроний Йерусалимски и папа Агатон. Съборът осъжда и редица църковни дейци, свързани с монотелитската позиция, включително папа Хонорий I. Настоящата статия разглежда историческите предпоставки, богословския спор, хода на събора, неговите решения и значението им за развитието на християнската христология.

Ключови думи: Шестият вселенски събор, Трети събор в Константинопол, 680–681 г., монотелитство, моноенергизъм, две воли на Христос, две действия, Максим Изповедник, Софроний Йерусалимски, папа Агатон, Константин IV.

1. Исторически контекст

Шестият вселенски събор се провежда в Константинопол от 7 ноември 680 г. до 16 септември 681 г. по време на управлението на император Константин IV Погонат (668–685). Той е свикан, за да разреши богословския конфликт относно волята и действието на Иисус Христос, възникнал в контекста на по-ранните христологични спорове през VII век.

След Халкидонския събор от 451 г. христологичните разногласия продължават да оказват влияние върху църковния живот на Източната Римска империя. Особено трудни остават отношенията между халкидонските общности и християните, които не приемат Халкидонското вероопределение или използват различен богословски език за описване на единството на Христос.

През VII век тези противоречия се преплитат с политическата обстановка. Византийската империя е изправена пред военни конфликти и териториални загуби, включително арабските завоевания в Сирия, Палестина и Египет. Част от тези области са населени с християни, които не са в пълно църковно общение с Константинопол.

В този контекст някои императорски и църковни дейци търсят богословска формула, която би могла да преодолее разделенията, без формално да се отрича Халкидонският събор.

Така възниква идеята за единна воля или едно действие в Христос — формулировки, които според своите защитници трябва да подчертаят единството на въплътения Син Божи. Противниците им обаче смятат, че подобен подход застрашава пълнотата на човешката природа на Христос.

2. Богословски предпоставки на монотелитския спор

За да се разбере значението на Шестия вселенски събор, е необходимо да се разграничат две свързани, но различни богословски позиции: моноенергизмът и монотелитството.

Моноенергизъм е учение или богословска позиция, според която в Христос има едно действие (energeia). Монотелитство е позиция, според която Христос има една воля (thelēma).

Тези понятия са свързани с въпроса как божествената и човешката природа действат в единната личност на Иисус Христос.

2.1. Моноенергизмът

Привържениците на моноенергизма се стремят да изразят единството на Христос чрез учението за едно действие. Те смятат, че по този начин се избягва възможността божествената и човешката природа да бъдат представени като два независими действащи субекта.

Тази позиция обаче поражда въпроси. Ако Христос има само едно действие, как се изразява реалността на човешките Му способности и действия? Как се съхранява разликата между божественото и човешкото Му естество?

Противниците на моноенергизма подчертават, че човешката природа не е пасивна или привидна. Христос действително мисли, желае, говори, страда и извършва човешки действия. Следователно човешкото Му естество трябва да притежава собствена естествена способност за действие.

2.2. Монотелитството

Монотелитството се развива като опит да се запази единството на Христос чрез твърдението, че Той има една воля.

В подкрепа на тази позиция се използват богословски и библейски аргументи, сред които молитвата на Христос в Гетсиманската градина:

„Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша; ала не както Аз искам, но както Ти“ (Мат. 26:39).

Защитниците на монотелитството тълкуват подобни текстове във връзка с единството на Христос и подчинението Му на волята на Отца.

Критиците на монотелитството обаче подчертават, че човешката воля на Христос не е противопоставена на божествената, а е в съвършено съгласие с нея. Ако Христос няма истинска човешка воля, възниква въпросът дали Той е приел пълнотата на човешката природа.

2.3. Значението на човешката воля за спасението

Особено важен принос в спора има Максим Изповедник. Той защитава тезата, че волята принадлежи към природата, а не представлява самостоятелна характеристика на личността.

Според тази богословска логика, щом Христос има пълна човешка природа, Той притежава и истинска човешка воля. Тази воля обаче не е в конфликт с божествената, а е свободно и съвършено съгласувана с нея.

За Максим това има пряко сотириологично значение. Христос приема човешката природа, за да я изцели и възстанови. Ако човешката воля не е приета от Него, тогава човешката свобода и волева способност не са включени в пълнотата на спасителното дело.

Този аргумент става един от основните богословски принципи, върху които се изгражда решението на Шестия вселенски събор.

3. Развитие на монотелитския спор през VII век

Монотелитският спор се оформя постепенно през първата половина на VII век. Важна роля в него играят император Ираклий (610–641), Константинополският патриарх Сергий I и редица богослови, които търсят формула за преодоляване на разделението между халкидонските и нехалкидонските християни.

3.1. Император Ираклий и патриарх Сергий

През 620-те и 630-те години император Ираклий провежда политика на религиозно сближаване с част от нехалкидонските общности в източните провинции. В този процес патриарх Сергий I Константинополски (610–638) играе активна роля.

Първоначално дискусиите са съсредоточени върху въпроса за едното действие в Христос. Впоследствие спорът се насочва към въпроса за волята. Целта на предложените формулировки е да се подчертае единството на Христос, като се избегне изразяването на две противостоящи си действащи начала.

През 638 г. император Ираклий издава документ, известен като Ектезис (Ekthesis). Той е свързан с богословската позиция на патриарх Сергий и забранява публичните спорове за едно или две действия, като утвърждава единството на волята в Христос.

Вместо да постигне трайно съгласие, Ектезисът предизвиква нови възражения. Противниците му смятат, че забраната за обсъждане на въпроса не решава богословския проблем и че учението за една воля не защитава достатъчно пълнотата на човешката природа на Христос.

3.2. Император Констанс II и документът „Типос“

След смъртта на Ираклий политиката по религиозното обединение продължава при неговите наследници. Император Констанс II (641–668) се стреми да прекрати споровете, които според него застрашават църковния и политическия ред.

През 648 г. той издава Типос (Typos), който забранява обсъждането и на двете формулировки — както за една, така и за две воли и действия в Христос. По този начин императорът се опитва да прекрати богословските спорове чрез административна забрана.

Тази политика среща сериозна съпротива. Папа Мартин I свиква Латеранския събор в Рим през 649 г., който осъжда монотелитството и моноенергизма. Сред участниците и вдъхновителите на богословските дискусии е Максим Изповедник.

Императорската власт възприема събора като противопоставяне на официалната политика. Папа Мартин I е арестуван, отведен в Константинопол и впоследствие заточен в Херсон, където умира през 655 г. Максим Изповедник също е подложен на съдебно преследване, заточение и телесно наказание. Той умира в изгнание през 662 г.

Техният богословски принос се оказва съществен за последвалото отхвърляне на монотелитството. Въпреки че не доживяват Шестия вселенски събор, аргументите им са отразени в богословската позиция, която съборът впоследствие утвърждава.

4. Подготовка и свикване на Шестия вселенски събор

След възкачването на Константин IV Погонат на престола през 668 г. започва нов етап в отношенията между императорската власт и Църквата. За разлика от предишните опити за прекратяване на спора чрез забрана на богословските дискусии, Константин IV предприема стъпки към официално разглеждане на въпроса.

През 678 г. императорът се обръща към папа Донус с предложение за изпращане на представители, които да участват в богословски разговори в Константинопол. Междувременно Донус умира, а негов наследник става папа Агатон (678–681).

Папа Агатон организира съборни събрания в западните църковни области. На Римския събор през 680 г. около 125 епископи изработват богословско изложение, което отхвърля учението за една воля в Христос. Документът е изпратен в Константинопол чрез папски легати.

На 10 септември 680 г. Константин IV издава заповед за свикване на събор. Той се събира на 7 ноември в императорския дворец в Константинопол, в залата, известна като Трулската зала (Trullus).

В събора участват епископи от различни части на империята, както и представители на Римската църква. Папа Агатон не присъства лично, но изпраща легати и богословско послание, което оказва значително влияние върху дискусиите.

Съборът провежда общо осемнадесет заседания, като последното е на 16 септември 681 г. Участниците разглеждат предходните документи, писмата на църковните дейци и аргументите на защитниците на монотелитството.

5. Основни дискусии и богословски аргументи

В заседанията на събора се обсъждат както богословските основания на монотелитството, така и историческата отговорност на църковните дейци, които са го подкрепяли.

Сред основните фигури, чиито текстове и позиции са разгледани, са патриарх Сергий Константинополски, Кир Александрийски, патриарсите Пир и Павел Константинополски, патриарх Петър Константинополски, епископ Теодор от Фаран и папа Хонорий I.

5.1. Писмото на папа Агатон

Особено значение има посланието на папа Агатон до император Константин IV и събора. В него се защитава учението, че Христос има две естествени воли и две естествени действия, съответстващи на Неговите две природи.

Папа Агатон подчертава, че божествената и човешката воля не са в конфликт. Човешката воля на Христос е истинска, но не се противопоставя на божествената. Тя следва свободно божествената воля, като по този начин се разкрива пълнотата на човешкото послушание.

Съборните отци приемат изложението на Агатон като съгласувано с апостолското предание и учението на предходните събори. В същото време неговото послание е разгледано в контекста на останалите богословски свидетелства и не замества собствената съборна формулировка.

5.2. Богословското значение на Гетсиманската молитва

Важен аргумент в дискусиите е молитвата на Христос в Гетсиманската градина:

„Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша; ала не както Аз искам, но както Ти“ (Мат. 26:39).

Този евангелски текст показва действителността на човешкото воление на Христос. Неговото човешко желание за избягване на страданието не е греховно и не означава противопоставяне на Отца. То изразява истинското Му човечество, което свободно приема спасителния път.

Съборното учение разграничава естествената човешка воля от греховното противопоставяне на Бога. Човешката воля на Христос е съвършена и свободна, но винаги е в съгласие с божествената.

Така се избягват две крайности: от една страна, отричането на истинската човешка воля, а от друга — представянето на Христос като личност, разкъсвана от вътрешен конфликт между две противоположни воли.

5.3. Естествена воля и личност

Един от най-съществените приноси на събора е утвърждаването на разграничението между природа и личност в христологичния контекст.

Волята се разбира като естествена способност, принадлежаща на природата. Тъй като Христос има две природи, Той притежава и две естествени воли. Единството на личността не унищожава естествените свойства на божественото и човешкото естество.

Тази формулировка позволява да се изрази едновременно пълнотата на Христовото човечество и единството на Неговата личност. Тя е пряко свързана с богословските аргументи на Максим Изповедник, макар съборът да формулира решението си в рамките на собствените си актове и вероопределение.

6. Характеристика на съборното вероопределение

Най-важният резултат от Шестия вселенски събор е вероопределението, прието на заключителния етап на заседанията през септември 681 г.

Съборът изповядва един и същ Господ Иисус Христос като съвършен Бог и съвършен човек, в съответствие с предходните събори. В Него са запазени две природи — божествена и човешка, които остават различни, но са съединени в една личност и една ипостас.

Като следствие от това съединение съборът утвърждава и две естествени воли и две естествени действия.

6.1. Двете естествени воли

Вероопределението постановява, че Христос има две естествени воли, които не са противоположни една на друга.

Божествената Му воля е обща с волята на Отца и Светия Дух, доколкото става дума за божествената природа. Човешката Му воля принадлежи на приетото от Него човечество.

Съборът подчертава, че човешката воля на Христос не се противопоставя на божествената, а следва и се подчинява на нея. Това подчинение не е резултат от принуда или несъвършенство, а изразява съвършеното единство на Христос и Неговото спасително послушание.

6.2. Двете естествени действия

Съборът утвърждава и две естествени действия (energeiai) в Христос — божествено и човешко.

Божественото действие се проявява в чудесата и в делата, които принадлежат на Божията природа. Човешкото действие се проявява в реалните човешки действия на Христос — телесния живот, движението, страданието и другите прояви на Неговото човечество.

Това разграничение не означава, че Христос е разделен на два действащи субекта. Двете действия принадлежат на една и съща личност, като всяка природа действа съобразно собствените си свойства.

6.3. Единство без смесване и разделяне

Вероопределението на Шестия вселенски събор продължава христологичната традиция на Халкидон и Втория събор в Константинопол.

То запазва принципа, че божествената и човешката природа не се смесват и не се разделят. Новото уточнение е свързано с волята и действието: както двете природи остават реални в единството на Христос, така и техните естествени способности се запазват.

По този начин съборът развива христологичната формулировка от 451 г., като я прилага към въпроса за волята и действието.

7. Осъждане на монотелитството и църковните дейци

Съборът осъжда монотелитското учение и редица църковни дейци, които са го подкрепяли или разпространявали. В заключителните решения се споменават Сергий, Кир, Пир, Павел, Петър и Теодор от Фаран.

Особено значимо е осъждането на папа Хонорий I (625–638). В писмо до патриарх Сергий той използва изрази, които впоследствие са интерпретирани като подкрепа за монотелитската позиция. Съборът разглежда неговото писмо и постановява осъждане на Хонорий заради съдържащите се в него положения.

Този факт е важен за историята на църковния авторитет и за по-късните дискусии относно папската непогрешимост. В исторически план трябва да се отбележи, че Хонорий е осъден от събора за конкретното си участие в богословския спор, а не защото съборът е формулирал обща теория за папската непогрешимост или за нейните граници.

Осъждането на Хонорий показва, че съборните отци оценяват богословските твърдения според тяхното съответствие с приетото църковно учение, независимо от високото положение на техните автори.

Същевременно е важно да се различават историческата оценка на писмата на Хонорий и по-късните догматически определения на Римокатолическата църква. Последните се появяват в различен исторически контекст и не бива да се смесват с решенията на събора от 680–681 г.

8. Последици от събора

Решенията на Шестия вселенски събор постепенно получават широко признание в църковните общности, които приемат халкидонската традиция. Те слагат догматическа основа на православното учение за двете воли и двете действия на Христос.

Въпреки това съборът не прекратява незабавно всички форми на монотелитство. В някои области и общности монотелитски възгледи продължават да съществуват и след 681 г.

Особено показателен е случаят с маронитските общности в Ливан и околните области. Историческите отношения между маронитите и монотелитството са предмет на научни дискусии, поради което не е коректно да се представя цялата ранна история на тази църковна традиция като еднозначно и непроменливо свързана с монотелитската позиция.

Съборът оказва влияние и върху по-нататъшното развитие на византийското богословие. Неговото учение за волята и действието става важна отправна точка за богословските дискусии през следващите векове.

9. Богословско значение на Шестия вселенски събор

Шестият вселенски събор има трайно значение за християнската антропология, христология и сотириология.

9.1. Пълнотата на човешката природа на Христос

Утвърждаването на човешката воля на Христос е важно следствие от учението за пълнотата на Неговото човечество. Христос не приема само човешко тяло и разумна душа, а цялостна човешка природа, включително естествената способност за волево действие.

Това е важно за разбирането на въплъщението. Човешката природа не е само външна обвивка на божественото Слово, а действително приета и спасена природа.

9.2. Свободата и послушанието на Христос

Учението за двете воли позволява да се разграничат естествената човешка свобода и греховното неподчинение на Бога.

Човешката воля на Христос е истинска и свободна, но не е в конфликт с божествената Му воля. Неговото послушание към Отца не е механично или принудително, а израз на съвършено съгласие.

Този аспект има значение за християнското разбиране за човешката свобода. Христос показва не унищожаването на човешката воля, а нейното съвършенство в общение с Бога.

9.3. Единството на личността и различието на природите

Шестият вселенски събор продължава развитието на христологичната традиция, започнала с ранните спорове за божествеността на Сина и продължила през Ефес, Халкидон и Втория събор в Константинопол.

Той прилага вече утвърденото разграничение между природа и личност към конкретния въпрос за волята и действието. По този начин се избягва както разделянето на Христос на два субекта, така и заличаването на реалните свойства на Неговите две природи.

В историческа перспектива съборът представлява важен етап в постепенното уточняване на христологичния език на Църквата.

10. Заключение

Шестият вселенски събор в Константинопол през 680–681 г. е решаващ момент в развитието на християнското учение за личността на Иисус Христос. Неговото основно решение е отхвърлянето на монотелитството и моноенергизма и утвърждаването на две естествени воли и две естествени действия в Христос.

Съборът подчертава, че божествената и човешката воля не са противоположни, а действат в съвършено съгласие в единната личност на въплътения Син Божи. Това решение защитава пълнотата на Христовото човечество и същевременно съхранява единството на Неговата личност.

Историческото значение на събора е свързано и с ролята на богослови като Максим Изповедник и Софроний Йерусалимски, с позицията на папа Агатон и с участието на императорската власт в църковните спорове. Осъждането на папа Хонорий I допълнително показва сложността на отношенията между богословския авторитет и институционалното положение в Църквата.

В крайна сметка Шестият вселенски събор утвърждава, че спасителното дело на Христос включва пълнотата на човешката природа — включително човешката воля и действие. Неговото вероопределение остава съществена част от христологичното наследство на църквите, които приемат решенията на вселенските събори.

Библиография и основни източници

Първични източници

1. The Third Council of Constantinople (680–681). Acts, Definition of Faith and Sentence against the Monothelites. Internet Medieval Sourcebook, Fordham University. Sixth Ecumenical Council: Constantinople III, 680–681 — Fordham University

2. Percival, H. R. (ed.). The Seven Ecumenical Councils. Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, Vol. XIV. Third Council of Constantinople — New Advent

3. Council of Constantinople III. Definition of the Two Wills of Christ. В: The Sources of Catholic Dogma, Denzinger, раздел за събора от 680–681 г. Council of Constantinople III, 680–681 — Denzinger

Академични изследвания

4. DelCogliano, Mark (ed.). The Cambridge Edition of Early Christian Writings: Christological Perspectives after Constantinople II. Cambridge University Press, 2022. Особено глава 34: “Acts of the Third Council of Constantinople (680–681): Selected Proceedings and the Synodal Definition”, pp. 550–616. Cambridge University Press — Acts of the Third Council of Constantinople

5. Jankowiak, Marek. The Third Council of Constantinople (680–681): From the Council to the Acts and Back. Изследване върху съборните актове, процедурите и историческия контекст. CEEOL — The Third Council of Constantinople (680–681)

6. Wygralak, Paweł. “The Role of the Bishops of Rome in the Doctrinal Disputes of the Ancient Church.” Vox Patrum. Vox Patrum — Academic article

7. Meyendorff, John. Christ in Eastern Christian Thought. Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1975.

8. Kelly, J. N. D. Early Christian Doctrines. 5th revised edition. London: A&C Black, 1977.

Бележка за научната точност: Fordham University предоставя достъп до превод на съборните актове и историческо въведение, основани на изданието на H. R. Percival от XIX век. За по-задълбочено академично изследване е препоръчително да се използват критични издания и съвременни изследвания върху съборните актове. Важно е също да се прави разлика между историческото осъждане на папа Хонорий I за конкретни богословски позиции и по-късните дискусии за папската непогрешимост.