Осмият вселенски събор? Константинополският събор от 869–870 г. и спорът за църковното единство, патриарх Фотий и папската власт

Резюме: В историята на християнството определението „Осми вселенски събор“ не е общоприето. В Римокатолическата църква Константинополският събор от 869–870 г. традиционно се разглежда като Осми вселенски събор, докато в Източноправославната църква той не притежава такъв общопризнат статут. Неговото провеждане е свързано с продължителния конфликт около патриарх Фотий I Константинополски, отстраняването на патриарх Игнатий, отношенията между Константинопол и Рим и въпроса за църковната юрисдикция. Съборът осъжда Фотий и възстановява Игнатий, като утвърждава решения, които отразяват позицията на папа Адриан II и на византийската императорска власт при Василий I. Няколко години по-късно обаче съборът от 879–880 г. отменя решенията срещу Фотий и възстановява църковното общение при различни условия. Статията разглежда историческия контекст, хода на събора от 869–870 г., неговите решения и различните църковни оценки за неговото място в историята на вселенските събори.

Ключови думи: Осми вселенски събор, Константинополски събор 869–870, патриарх Фотий, патриарх Игнатий, папа Адриан II, Василий I, църковна юрисдикция, Източна и Западна църква, Фотиев разкол, съборна традиция.

1. Исторически контекст: Византия и Църквата през IX век

През IX век Византийската империя преминава през период на политически и църковни преобразувания. След иконоборческите спорове, които разтърсват Църквата през VIII и началото на IX век, православното почитание на иконите е окончателно възстановено през 843 г. при императрица Теодора и патриарх Методий I. Това събитие, известно като Тържество на православието, създава условия за нов етап в богословския и институционалния живот на Константинополската патриаршия.

В същото време отношенията между Рим и Константинопол са белязани от различия относно църковната власт, каноничните юрисдикции и начина, по който се решават вътрешноцърковните конфликти. Двете църковни средища споделят значителна част от догматическото наследство на ранната Църква, но постепенно се оформят различни подходи към ролята на римския епископ и авторитета на местните патриаршии.

В този исторически контекст възниква конфликтът около патриарх Игнатий и неговия наследник Фотий. Той се превръща в един от най-значимите църковни спорове през IX век и оказва влияние върху по-късното развитие на отношенията между Източната и Западната църква.

2. Патриарх Игнатий и възникването на конфликта

Игнатий (ок. 797–877) е патриарх на Константинопол от 847 до 858 г. Той произхожда от влиятелна византийска аристократична среда и е син на император Михаил I Рангаве. Преди избора си за патриарх е водил монашески живот.

През 858 г. Игнатий влиза в конфликт с влиятелния държавник Варда, брат на императрица Теодора. Причините за спора са свързани както с църковната политика, така и с политическите отношения в императорския двор.

След отстраняването на Игнатий на патриаршеския престол е избран Фотий — високообразован византийски учен и държавен служител. Изборът му предизвиква сериозни възражения сред част от духовенството, което продължава да подкрепя Игнатий.

Така се оформят две групи: привърженици на Игнатий, които смятат отстраняването му за неправомерно, и поддръжници на Фотий, които приемат новия патриарх и неговото избиране.

Първоначално конфликтът има вътрешноцърковен характер, но постепенно придобива международно измерение, когато Римската църква се намесва в спора.

3. Патриарх Фотий I: личност и църковна дейност

Фотий I (ок. 810–893) е една от най-значимите интелектуални и църковни фигури на византийския IX век. Преди избора си за патриарх той заема високи държавни длъжности и е известен със своите познания по философия, богословие, граматика и класическа литература.

Неговото произведение Библиотека (Bibliotheca или Myriobiblon) представлява сборник от критически бележки и резюмета на прочетени от него произведения. То е важен източник за историята на античната и раннохристиянската литература, тъй като съхранява сведения за редица текстове, които не са достигнали до наши дни в пълен вид.

Като патриарх Фотий участва активно в мисионерската и дипломатическата дейност на Константинополската църква. Особено важно е отношението му към християнизацията на славянските народи и към мисиите във Великоморавия и България.

Неговото патриаршеско управление обаче е белязано от сериозни конфликти. Отношенията му с Рим се влошават заради въпроса за законността на избора му, спора около юрисдикцията над Българската църква и богословските различия, включително спора за добавката Filioque към Символа на вярата.

Тези обстоятелства превръщат Фотий в централна фигура на църковната политика през IX век.

4. Българският църковен въпрос и отношенията между Рим и Константинопол

Един от най-съществените фактори за задълбочаването на конфликта между Фотий и Рим е християнизацията на България при княз Борис I Михаил (852–889).

През 864–865 г. българският владетел приема християнството, а след това започва да търси възможност за изграждане на самостоятелна църковна организация. България се намира между сферите на политическо и църковно влияние на Франкската държава и Византия. Затова въпросът кой ще има право да изпраща духовници и да организира църковния живот в страната придобива не само религиозно, но и дипломатическо значение.

Първоначално княз Борис се обръща към Константинопол. Впоследствие обаче, неудовлетворен от условията, които му предлага византийската страна, той установява отношения с Рим и приема латински духовници.

Това развитие предизвиква реакция от страна на Фотий. В окръжното си послание от 867 г. той критикува определени западни практики и богословски положения, включително употребата на добавката Filioque в Символа на вярата. В същото време спорът за България се превръща в конфликт относно каноничната юрисдикция и правото на Константинополската патриаршия да организира църковния живот в съседните области.

Отношенията между Рим и Константинопол се усложняват допълнително от различията в разбирането за папското първенство. Римският епископ Николай I защитава правото си да се намесва в спора около Игнатий и Фотий. От византийска страна подобна намеса се възприема като прекрачване на установените канонични граници.

Така конфликтът придобива няколко измерения: легитимността на патриаршеския избор, правото на папска намеса, юрисдикцията над България и богословските различия между двете църковни средища.

5. Римският събор от 863 г. и Константинополският събор от 867 г.

През 863 г. папа Николай I свиква събор в Рим, който обявява отстраняването на Игнатий за неправомерно и отхвърля патриаршеския статут на Фотий. Този акт задълбочава конфликта, тъй като Константинополската църква не приема правото на Рим едностранно да решава въпроса за своя патриарх.

През 867 г. Фотий свиква събор в Константинопол, на който са отправени обвинения срещу папа Николай I и неговата църковна политика. Съборът осъжда папата и постановява отстраняването му от църковно общение. Решението обаче не получава трайно признание и губи практическото си значение след политическите промени във Византия.

През същата година император Михаил III е убит, а на престола се възкачва Василий I Македонец (867–886). Новият император отстранява Фотий и възстановява Игнатий като патриарх на Константинопол. Това е част от политиката му за възстановяване на отношенията с Рим.

Смяната на патриарха създава предпоставки за свикването на нов събор, който да потвърди възстановяването на Игнатий и да осъди решенията, взети в подкрепа на Фотий.

6. Свикване и провеждане на събора от 869–870 г.

Съборът в Константинопол се провежда от 5 октомври 869 г. до 28 февруари 870 г. в храма „Света София“. Той е свикан при император Василий I с участието на папски легати, представители на източните патриаршии и византийски епископи.

Представителите на папа Адриан II играят водеща роля в съборните заседания. Сред основните задачи на събранието са възстановяването на Игнатий, осъждането на Фотий и потвърждаването на решенията на предходните римски събори, които са се произнесли по спора.

Съборът провежда десет заседания. В тях се разглеждат документи, писма, свидетелства и въпроси, свързани с църковната дисциплина и легитимността на патриаршеското управление.

Един от драматичните моменти е изслушването на Фотий и неговите поддръжници. В съборните актове са отразени разпити, възражения и спорове относно законността на отстраняването на Игнатий и избора на Фотий.

Историческите изследвания подчертават, че съборът е белязан предимно от църковнополитически и дисциплинарни въпроси, а не от ново догматическо определение от мащаба на решенията на ранните вселенски събори. Същевременно неговите канони и решения имат значение за разбирането на отношенията между папската власт, патриаршеските катедри и императорската намеса в църковните дела.

7. Основни решения на събора

Съборът от 869–870 г. приема решения, които засягат както конкретния спор между Игнатий и Фотий, така и по-широки въпроси на църковния ред.

7.1. Осъждане на Фотий

Основното решение е осъждането на Фотий и неговото отстраняване от патриаршеския престол. Съборът обявява избора му за неправомерен и потвърждава възстановяването на Игнатий.

Осъждането включва и неговите съмишленици, които са участвали в управлението на църковните структури при неговото патриаршество. Някои от тях са подложени на църковни наказания, включително лишаване от сан или отлъчване.

7.2. Възстановяване на Игнатий

Съборът признава Игнатий за законен патриарх на Константинопол и утвърждава неговото възстановяване, извършено при Василий I.

Това решение е свързано с позицията на Римската църква, която от самото начало на конфликта защитава Игнатий и оспорва избора на Фотий.

7.3. Потвърждаване на решенията на папите Николай I и Адриан II

В съборните канони се постановява спазването на предходните решения на папите Николай I и Адриан II относно Игнатий и Фотий. По този начин съборът утвърждава конкретните папски постановления като задължителни за засегнатите църковни лица.

Това решение по-късно се превръща в един от важните аргументи в западната традиция при обосноваването на авторитета на събора и неговото включване в списъка на вселенските събори.

7.4. Канонични решения

Съборът приема и канони, отнасящи се до църковната дисциплина, почитта към светите икони и отношенията между духовната и светската власт.

Сред тях особено значение има защитата на епископите от насилие и неправомерно задържане. Съборът подчертава, че църковните служители не трябва да бъдат подлагани на физическа принуда или произволно лишаване от свобода.

Тези постановления отразяват стремежа да се защити институционалната независимост на духовенството в условията на силна императорска власт.

8. Съборът от 879–880 г. и възстановяването на Фотий

Съборът от 869–870 г. не постига трайно църковно единство. След смъртта на Игнатий през 877 г. Фотий отново заема патриаршеския престол. Важна предпоставка за това развитие е помирението между двамата, настъпило преди смъртта на Игнатий.

През 879–880 г. в Константинопол е свикан нов събор, в който участват представители на папа Йоан VIII и епископи от различни църковни области. Събранието признава Фотий за патриарх и възстановява църковното общение между Рим и Константинопол.

Съборът от 879–880 г. отменя или обезсилва решенията на предходния събор срещу Фотий според византийското разбиране за неговия авторитет. В същото време се потвърждава Символът на вярата без добавката Filioque, а участниците изразяват несъгласие с едностранното му изменение.

Въпросът за юрисдикцията над България остава предмет на политически и църковни преговори. Макар съборът да възстановява общението, той не разрешава окончателно всички спорове между Рим и Константинопол.

Историческото значение на събора от 879–880 г. е особено важно за православната традиция, в която той често се разглежда като събрание, възстановило църковното единство и потвърдило решенията на Седмия вселенски събор. В някои православни богословски и исторически интерпретации му се приписва вселенски авторитет, макар това да не е универсално формулирано по един и същ начин във всички православни църкви.

9. Защо съборът от 869–870 г. е наричан Осми вселенски събор?

Въпросът за вселенския статут на Константинополския събор от 869–870 г. е съществен за правилното историческо представяне на събора.

В Римокатолическата църква той традиционно е признат като Осми вселенски събор. Това признание е свързано с участието на папските легати, потвърждаването на папските решения и по-късното му включване в западните списъци на вселенските събори.

В Източноправославната традиция обаче съборът от 869–870 г. не се приема като Осми вселенски събор. Неговите решения са отхвърлени или изместени в съборната памет от събранието през 879–880 г., което възстановява Фотий и църковното общение с Рим.

Разликата в оценките не се свежда само до противопоставяне между Изтока и Запада. Тя е свързана с различни исторически разбирания за съборния авторитет, приемствеността на църковните решения и ролята на папското първенство.

От историческа гледна точка е по-точно съборът от 869–870 г. да бъде назоваван като Константинополски събор от 869–870 г., като се уточнява, че в Римокатолическата църква той е признат за Осми вселенски събор. Това позволява да се избегне внушението, че неговият вселенски статут е общопризнат от всички християнски традиции.

10. Историческо и богословско значение

Константинополският събор от 869–870 г. има значение преди всичко за историята на църковните институции и отношенията между Рим и Константинопол.

На първо място, той показва колко силно църковните конфликти през IX век са свързани с въпросите за легитимността на епископските избори и правото на външна намеса. Спорът между Игнатий и Фотий се превръща в изпитание за границите на властта на патриаршеските катедри и за мястото на папския авторитет в управлението на църковните дела.

На второ място, съборът разкрива сложното взаимодействие между императорската власт и църковната организация. Възстановяването на Игнатий е подкрепено от Василий I и съвпада с усилията на императора да подобри отношенията с Рим. Това показва, че решенията на събора не могат да бъдат разглеждани извън политическия контекст на Византия.

На трето място, съборът е важен за разбирането на различните модели на църковно единство. Западната традиция поставя акцент върху ролята на Римския престол и признаването на папските решения. Византийската традиция подчертава съборността и ролята на патриаршеските катедри в рамките на църковното управление.

Накрая, историята на събора и последвалото събрание от 879–880 г. показва, че църковното единство през Средновековието не е било резултат само от еднократни решения. То е зависело от последващото приемане на съборните постановления, от възстановяването на общението и от способността на различните църковни общности да преодоляват конфликтите.

11. Заключение

Константинополският събор от 869–870 г. е едно от най-важните събития в църковната история на IX век. Той се провежда в условията на остър конфликт около патриаршеското наследяване в Константинопол, папската намеса, християнизацията на България и различията между Рим и Константинопол относно църковната власт.

Съборът осъжда Фотий, възстановява Игнатий и потвърждава предходните решения на папите Николай I и Адриан II. В западната църковна традиция тези решения са свързани с признаването му за Осми вселенски събор. В Източноправославната традиция обаче този статут не е приет, а събранието от 879–880 г. заема различно място в историческата и църковната памет.

Историята на двата събора показва, че въпросите за църковния авторитет, каноничната юрисдикция и съборната приемственост са били централни за отношенията между Изтока и Запада много преди Великата схизма от 1054 г.

Поради това събитията от 869–870 и 879–880 г. трябва да бъдат разглеждани не изолирано, а като част от по-продължителен процес на формиране на различни представи за църковно управление и единство.

Библиография и основни източници

Първични източници

1. Council of Constantinople (869–870). Acts and Canons of the Council. Internet Medieval Sourcebook, Fordham University. Eighth Ecumenical Council: Constantinople IV, 869–870 — Fordham University

2. Price, Richard (trans.). The Acts of the Council of Constantinople of 869–70. Liverpool University Press, 2022. The Acts of the Council of Constantinople of 869–70 — WorldCat

3. Mansi, Giovanni Domenico (ed.). Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima Collectio. Vol. XVI. Florence/Venice, 1759–1798. Съборни актове и документи, свързани с Константинополския събор от 869–870 г.

Академични изследвания

4. Dvornik, Francis. The Photian Schism: History and Legend. Cambridge: Cambridge University Press, 1948.

5. Dvornik, Francis. Byzantium and the Roman Primacy. New York: Fordham University Press, 1966.

6. Chadwick, Henry. East and West: The Making of a Rift in the Church. Oxford: Oxford University Press, 2003.

7. Price, Richard. The Acts of the Council of Constantinople of 869–70. Liverpool: Liverpool University Press, 2022. Съвременен превод и изследване на съборните актове.

8. Słomski, Jan. “The Synod of Constantinople 879–880 as a Witness to the Ecclesiology of Communion: The Horos, Canons and the Problem of the Boundaries of Orthodoxy.” HTS Teologiese Studies / Theological Studies, 2026. Academic article on the Synod of 879–880

9. Jugie, Martin. “Les Actes du Synode photien de Sainte-Sophie (879–880).” Revue des études byzantines 37, no. 189–190 (1938): 89–99. Les Actes du Synode photien de Sainte-Sophie — Persée

10. Православная энциклопедия. „Константинопольские соборы“. Исторически обзор на съборите от 869–870 и 879–880 г. Константинопольские соборы — Православная энциклопедия

Бележка за научната точност: В тази статия „Осми вселенски събор“ се използва като традиционно римокатолическо название на събора от 869–870 г., а не като универсално признато определение. За академично публикуване е важно да се посочат и съборът от 879–880 г., и различията в приемането на двата събора. Съвременното издание на Richard Price от 2022 г. е особено полезно за проверка на съборните актове и за разграничаване на историческите свидетелства от по-късните конфесионални интерпретации